Историческата воденица е известна от Вазовия роман „Под игото“ и показва интериор от типичните воденици караджейки. Ще видите стаята на дядо Стоян със съхранения интериор, както и работното помещение, свидетели на драматични събития.
Входни такси
– Ученици, студенти и пенсионери – 1.00 лв.
– Възрастни – 3.00 лв.
– Семеен билет -6.00 лв.
Работно време
Срядя – неделя
9.00 – 16:00
II. Бурята
„Под игото“, Иван Вазов
На прага се изправиха двама въоръжени турци, с ловджийски вулии на гърбовете. Единият държеше за синджир хрътка. Първият от тях, който беше действително кръвожадният Емексиз Пехливан, изгледа изпитателно вътрешността и тогава влезе. Той беше висок, камбурест, мършав постал и кьосе, физиономията му не беше страшна, както името му и делата му. Само малките му сиви безцветни очи играеха лукаво и злобно, като на маймуната. Другарят му, нисък, мускулест, хром и със скотоподобно лице, по което личеха най-животински инстинкти и жестокост, влезна след него с хрътката и притвори вратата.
Емексиз Пехливан погледна сърдито воденчаря.
И двамата снеха мокрите си ямурлуци.
– Защо не отваряш, воденчарино? – попита той. Воденчарят избъбли някакво смутено извинение, като се наведе покорно до земята и хвърли безпокоен поглед към дъното на воденицата, дето спеше Марийка.
– Ти сам ли си тука? – И Емексизът се обърна.
– Самичък – отговори бързо Воденчарят, па като помисли, че лъжата е безполезна, притури: – и детето спи там.
В тоя миг Марийка се отви и обърна лицето си насам. Бледното сияние на ламбицата играеше по бялата й излъчена гушка. Турците впиха жадни погледи в заспалата девойка. Студен пот обля челото на воденчаря. Емексизът се обърна с притворно добродушен вид към него:
– Чорбаджи, стори труд и иди ни купи едно стъкло ракия.
– Пехливан ага, сега е среднощ и всички кръчми са затворени в града – отговори воденчарят, разтреперан от страшната мисъл да остави Марийка сама с тия хора.
Куцият възрази:
– Иди, иди, за наша чест все ще се найде някъде открит дюкян. Ние искаме да ни почерпиш тука, приятелство тъй се завързва.
Куцият каза тия думи на подигравка, уверен в несъмнена победа. Той нито искаше да прикрие замисъла си от нещастния баща.
Емексизът впиваше очи в момичето, легнало в безгрижно-страстно положение. Като забележи, че воденчарят още стои, той се намуси, но пак се престори кротък и рече добродушно:
– Чорбаджи, ти си имал лепа девойка, машала. Разгеле да почерпи гостите. Хайде, иди за ракия, а ние ще пазим воденицата. – После прибави заплашително: – Ти познаваш Емексиз Пехливана кой е.
Воденчарят разбра още от пръв път мръсното намерение, което скриваше тая плитко скроена измама. Неговата проста, честна душа се възмути. Но той беше в примка: един срещу двама въоръжени злодейци. Да се бори беше безумно и безполезно: смъртта му, която сега нищо не беше за него, нямаше да спаси щерка му. Той опита пак с молба да умилостиви душманите.
– Агалар, смилете се за един болнав със стари кокали човек. Капнал съм от работа днес. Оставете ме да си легна. не ми зачерняйте лицето. Той говореше на глухи. Куцият изрънча:
– Хайде, хайде, челеби, че сме жъдни. Много дрънкаш, нали живееш на воденица? Върви за ракия! – И той го тикна към вратата.
– Аз по това време не излазям никъде от воденицата си, оставете ме! – каза воденчарят глухо.
Двамата турци хвърлиха тогава маската на кротостта и техните диви погледи се впиха като стрели във воденчаря.
– Вай, ханзър ериф! Зъби се! Видиш ли? – каза Емексизът и изтегли ятагана си. Очите му се напълниха с кръв.
– Пребийте ме, аз не оставям детето си само! – продума воденчарят покорно, но с решителен вид. Емексизът стана прав.
– Топал Хасан, изтласкай това куче навън – да не мърся ножа си.
Куцият се спусна въз воденчаря, блъсна го и строполи го при вратата. После го зарита с крака, за да го изтика навън. Воденчарят се изправи и стремително влезе навътре, като викаше:
– Милост! Милост!
Марийка се разбуди от глъчката и уплашена стана. Когато видя голия нож у Емексиза, тя изписна и се затече при тейка си.
– Аман! Смилете се, агалар! – викаше злополучният баща, като прегръщаше за главата дъщеря си.
По един знак на Емексиза силният Топал Хасан се хвърли отзад на воденчаря като тигър, хвана му ръцете и ги изви.
– Така, Топал Хасан, дай да го вържем тоя стар воденчарски плъх; като иска, нека остане тук, за да гледа сеир. на такъв будала тъй се пада. Той ще стои вързан и когато дадем огън на воденицата, та да погледаме и ние сеир.
И двамата разбойници, без да обръщат внимание на виковете му, блъснаха воденчаря до един стълп и взеха да го привързват с въже.
Воденчарят, обезумял от страх при мисълта какво го очакваше сега да види, ревеше като звяр за помощ, която не очакваше в това пусто място.
Марийка отвори вратата и завика плачешката. Но само ековете отговаряха.
– Ти стой навътре, воденчарко! Ти сега ще ни по трябаш – викна Емексизът и я отведе навътре, за да не бяга, па тръгна към Топал Хасана.
– Аман – крещеше отчаяно воденчарят, – помогнете, хора! Няма ли кой? Марийке, ела мари! – викаше той отчаяно и безсъзнателно просеше помощ от слабото дете.
Краличът следеше досега неподвижен сцената, която се разиграваше отпреде му, краката му трепереха неестествено, косата му настръхваше и студени тръпки пъплеха под кожата му. Всичко това, що изпита и видя тая вечер, от Марковата къща дотука, беше така неочаквано и страшно, щото му се струваше, че е сън. Писъкът на куршумите по-напред и после трясъкът на гръмотевицата и сега ечеха в ушите му. Мислите му се замъглиха. От най-напред той помисли, че турците идеха за него и че съдбата му е решена. Убеждението за пълната си безпомощност уби всичката му енергия, остана му само толкова, колкото да се предаде в ръцете на турците, за да избави воденчаря от отговорност. Но когато се видя, че ще бъде зрител на много по-ужасно нещо, и когато чу, че воденчарят викаше Марийка на помощ, луд гняв и отчаяние запали кръвта му. Той досега не беше видял кръв, но турците му се видяха като мухи. Умора, слабост, колебание, всичко го остави. Ръката му машинално пресегна и взе брадвата; той машинално излезе из дупката си, машинално мина, като се сниши зад чувалите с жито; изправи се побледнял като мъртвец, спусна се въз Емексиза, който стоеше гърбом, и заби брадвата в тила му. Всичко това той извърши като насън. Турчинът грухна на земята, без да гъкне.
Пред тоя ненадеен и опасен враг Топал Хасан пусна въжето, с което увиваше воденчаря, измъкна пищова си и го изпразни срещу Кралича. Воденицата се изпълни с дим; от действието на гърмежа ламбицата загасни и всички се намериха в пълна тъмнота. Тогава в тоя мрак се захвана бясна борба с ръце, с нокти, с крака, със зъби. Борците, най-напред двама, а след малко трима, се заваляха из нощта с дивашки викове, с пъхтене и тежко охкане, които се смешаха с яростното лаене на псето. Топал Хасан, силен като бик, отчаяно се съпротивляваше на двамата си противници, които трябваше що-пощо да победят – инак беше гибел за тях.
Кога светна пак ламбицата, Топал Хасан се гърчеше в предсмъртна агония. Краличът, в борбата, беше случайно докопал ножа му и го мушнал в гърлото му. Двата трупа лежаха в локви кръв.
Сега воденчарят се изправи и погледна учудено непознатия, който му дойде на помощ от невиделица. Пред него стоеше висок, смъртнобледен момък, мургав, с черни вглъбнати пронизителни очи, с дълга рошава коса, покрита с прах; сетрето му окъсано, омацано с кал и мокро, жилетка без копчета, разгърната, отдето се видеше, че той няма риза, панталони оръфани и кундури продънени. С една реч, човек, който е избягал от тъмница или ще иде в нея. За такъв го взе и воденчарят. Но той го гледаше състрадателно и му каза трогнато:
– Господине, не те зная кой си и как си тука. Но додето съм жив, не ще мога да ти се отплатя. Ти ме избави от смъртта, ама и от още по-лошо нещо: дето не осрамотиха детето ми и моите старини. Бог да те благослови и да те награди. И народът целия ще каже сполай. Знаеш ли ти тоя кой е? (Той посочи Емексиза.) Той е, дето разплака дете в майка. Сега се отърва светът от тоя звяр. Да си жив, синко!
Краличът изслуша тия простодушни и искрени слова с просълзени очи, па каза, още силно запъхтян:
– Не направих много, дядо; ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани. Но ти кажи ми, дядо, къде да заровим тия два трупа; не трябва да останат дири.
– Имам готов гроб за поганците, помогни ми само да ги извлечем – каза старецът.
Тогава тия двама хора, които тая кървава нощ свърза навеки, извлякоха труповете до една вета яма в бъзуняка зад воденицата и ги натъпкаха вътре, като ги засипаха хубаво с пръст, за да не личи нищо. Като се завърнаха към вратата с търнокопа и лопатата, нещо бяло се прехвърли около тях.
– Ах, хрътката! – извика Краличът. – Тя ще обикаля тука и ще ни издаде.
И той я издебна и цапна в главата; тя се повлече по корем, като квичеше жаловно край водата. Краличът я бутна с търнокопа в улея и тя потъна там.
– Трябваше да заровим това псе при другите – забележи воденчарят.
Те очистиха кръвта от дрехите си, а по земята я засипаха с пръст.
– Бре, какво тече от тебе? – каза воденчарят, като видя, че от ръката на Краличът блика кръв
– Нищо, ухапа ме поразеникът, когато го стисках за гърлото.
– Дай да ти я увия по-скоро – каза воденчарят и го превърза с една сваляна кърпа. После, като му отпусна ръката, погледна го в очите и го попита: – Прощавай, синко, ами ти отдека идеш? – И той пак хвърли учудено поглед на странника.
– Ще ти разкажа после, дядо; но сега ще кажа само, че аз съм българин, и добър българин. Не се усъмнявай в мене.
– Боже, опази! Та не видя ли аз? Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам.
– Дека сега, дядо, да намеря дрехи да се преоблека и да пренощувам?
– Ела да идем в манастиря, при дякона Викентия.
Рода ми е. Колко добрини е правил той на такива човеци. И той е права българска вяра, господине. Хайде, там ще нощуваме всички. Добре, че никой не видя.
Дядо Стоян се лъжеше: до дънера на ореха, отстрана, сега месеца огряваше една висока човешка фигура – тя беше остала неподвижна зрителка при погребението на двамата турци. Но нашите хора не забележиха нищо.
След малко воденичарят, Краличът и Марийка, която във време на борбата беше избягала под един бряст и хленчеше уплашено, отиваха към манастира, чиито високи стени, огрени от месечината, белееха се между тъмните клонове на орехите и тополите. Подир тях тръгна към манастира и непознатата фигура.